Днес е много шантав ден. Днес приключих с т.нар. образование, което ми се предоставя. На практика все още не — имам матури, държавни изпити и тъй нататък.
Завърши се един дванадесетгодишен цикъл от ставане по никое време, в последните четири — прибиране по никое време. На моменти учене до никое време, а в други — спане до никое време.
Май няма да забравя хората от трите части на времето прекарано в училище.
Ех, хора… псували сме се за дребни неща, карали сме се, викали сме си, но който и ще да ме убеждава в противното — на моменти сме били задружни. Било то когато е трябвало да си оберем парцалите и да се махаме или да се защитаваме един друг.
Право или криво — ще си запазим връзка… с определени хора. Електронна поща, мобилен телефон, адрес…
Не защото всички други са ни противни или неприятни, а защото така трябва. Има хора, на които няма да имаме доверие, както има и хора, за които ще си сложим ръката в огъня.
Нека не разваляме хубавите моменти, а да ги запечатаме в албума, който нашите деца (и дай боже — внуци) някой ден ще отварят и ще се смеят на остарявалата техника, с която са снимани снимките, остарялата техника, която сме използвали…и най-вече ще се смеят на младите ни, голобради лица и крехки (а на някои от нас и пухкави) тела.
Пък и ние ще се сетим как сме предали знамето чисто и неопетнено. Особено как сме го предали с тениска на Pink Floyd. Важното е, че може би ще си спомним хубавите години, които сме прекарали заедно.
Да, от днес вече всеки поема по пътеката, която ще го отведе до нови и чудновати места, нови хора, ново семейство и нов живот. Пътеката може да е гладка, а може и да е обрасла с тръни, които да се забиват по стъпалата ни. Може би пътеките ни ще се пресекат някой ден. Вероятно за малко — една случайна среща след 10 години, едно закъсняло ехо на последния чут звънец в училище. Тогава, приятели, дано си спомним за всички щуротии, които сме правили заедно.
Искрено се надявам всеки един от нас да заживее живота, който иска. Да светят всички звезди, които е искал да светят и да усети топлината на слънцето така, както винаги е искал да я усети.
А ако някой ден се срещнем… нека седнем на по едно бързо кафе, пък да си спомним за онова нещо, което ние е събирало на едно място — училището.
Няма коментари:
Публикуване на коментар