Искало ли ви се е да убиете... печка?
Аз убих печка! Господи, скапаната Печка! Да, с главна буква. Така убийството ми добива завършен вид! Тя беше от Онзи тип печки, нали се сещате. От Онзи тип, който се опитва с всеки винт, жичка и реотан да ви съсипе нервите! Дращи с всеки котлон по невроните ви, и се киска с металически гласец зад гърба ви!
Не познавате ли този тип печки?
Това са печките, които ви мразят! Обещаващо отваря фурна, но изпича картофите ви за четири часа. Постепенно единият котлон умря. Всъщност не помня кога, защото май бяхме и връстници. Баща ми махна пластмасата от копчето, което включваше този конкретно котлон, просто защото... не можеше да се включи. Уж за сигурност. Не и докато не се спънах и къде, къде да се хвана? За стърчишката, жалък паметник на въпросното копче. Падайки, осъзнах, че съм въоръжена, защото съм изтръгнала въпросната стърчишка, която се оказа дълга около 40 см, и я размахвам като магическа пръчка. След това реших просто да я мушна обратно в дупката й, за да не види баща ми, за да не ме овиква. Правейки го, ме тресна ток.
...сякаш огромни метални ръждясали врати на зандан се затварят бавно от петима потни роби.
Постепенно стърчишката намери друго приложение. С времето вратата на фурната спря да се затваря плътно. Просто си зееше 3-4 сантиметра, които 1) правеха пребиваването близо до фурната невъзможно, 2) правеха готвенето изумително протяжно. Сякаш цялата генерирана топлина излизаше от там с две цели. Да ме изгори и да ме остави гладна.
С времето вратата стана толкова нестабилна, че само преминаването ми покрай печката водеше до ужасяващ протяжен скърцащ шум, сякаш огромни метални ръждясали врати на зандан се затварят бавно от петима потни роби. Шумът започваше протяжно, сваляше всички пломби по пътя си, докато последните 10-15 см изведнъж сякаш пантите „олабваха“, вратата се засилваше, и с трясък се джаскаше до максимума, който може да постигне. Скръъъъъъъъъц. Джаааааааас. Ето това беше.
Само преминавах, минавах на пръсти, като облак, като призрак, не дишах, всичките ми еритроцити застиваха и чакаха сигнал да хукнат отново по кръвоносните ми съдове. Но не. Вратата знаеше, че съм там. Сякаш с невидимите си очи скапаната печка чакаше да мина, може дори да няма повей, да не дишам, но явно се забавляваше, че ме стряска и шумът изкривява физиономията ми. Изхитрих се! С тел завързах дръжката на вратата на фурната за Онази стърчишка. ХА! Ахаааа! Сега вратата не се отваряше. Имаше съвсем малък, допустим отвор от около 2 см. Което пък си беше удовлетворяващ ефект. Погледнах самодоволно:
- А отвори се, де! Мамицата ти!
Фръцнах се и се надявах Печката да ме гледа жално със завързаната си уста и се тресе от злоба.
Много бързо обаче разбрах, че съм бъркала. Печката, тази твар мръсна, измисли нов начин да ме малтретира! Да мародерства кожата на пръстите ми. Да, мародерства, защото след няколко готвения кожата по пръстите ми бе чувствително умъртвена. Защото теззи 1-2 см позволено търпим отвор бяха предостатъчно да нагряват телта за връзване така, че всяко отваряне на фурната беше като жигосване. Печката ме жигосваше, бе! Като поредна жертва! Като теле в стадото й! Пръстите ми бяха вечно с мехури или кървави следи от тях, а кварталът – огласян от крясъците ми. Постепенно телта се деформира до такава степен, че вече просто седеше за украса и се върнахме на варианта с зловещите звуци и джаскането на вратата.
И така до деня, в който готвих пълнени чушки. Първо подготвих пълнежа в тенджера, после напълних чушките, сложих ги във фурната, погледнах с отвращение телта, измих тенджерата от пълнежа, сложих я върху печката и се подготвих за четиричасово готвене. И започнах да се контя за мъжа ми. Баня, ароматни масла до изпръхване, обем на косата, маска срещу вечните пъпки, битка с косми, мазило за лакти, мазило за крака, мазило за лице, мазило за корем. Бях се помазала с около 20 балсама, крема, помади, маски и какво ли още не. Подмятвах се у дома по хавлия, оставях ароматите идващи от мен да се борят с аромата на пълнени чушки и се гордеех с пълноценния образ на домакиня, който придобих.
Всичко това беше свързано с движения из апартамента, който между другото е символ на германската кретения. Защото немски архитект е правил проекта и незнайно защо е сложил кухнята в центъра на апартамента. Т.е ако искам да спя, минавам през кухнята. Ако искам да ям, минавам през кухнята. Ако искам да се къпя, минавам през кухнята. Ако трябва да ползвам тоалетната, минавам през кухнята. Всички пътища водят към кухнята. И всяко действие из апартамента водеше до минаване през кухнята. Което водеше до онзи звук, от който ми се напукваше хумата на лицето, токсините ме напускаха не заради помадата от тропически дъжд и плодове, а защото звукът ги плашеше и те на талалзи се изнизваха от тялото ми, пищейки. След звука идваше мигът, в който аз псувайки затварям вратата, изгаряйки се на вратата И телта.
Крем за лице! Отивам. Онзи звук. Крясъци. Успокояване. Още 1 кафе! Отивам. Онзи звук. Крясъци. Успокояване. Нови мехури по пръстите и кипващи нерви, но и сурови пълнени чушки.
При 320940 изгаряне нещо се пречупи. Хванах прясно измитата тенджера с изгорените си ръце и започнах да налагам печката. Удрях и крещях. Онези крясъци на озверял човек. Удрях. Крещях. Не виждах, не чувах. Само налагах печката. Не спрях да викам и удрям, докато не се изпотих и в пълно изтощение седнах на пода. Бях чорлава, с изкривена физиономия, хавлията виснала, ръцете изгорени, всички мазила и помади бяха по тенджера, печка, фурна и хавлия, освен по мен, а сълзите не спираха, защото бях истерясала. В ръцете ми беше изкривената до неузнаваемост тенджера, а аз седейки с нея пред Печката сякаш бях коленичила пред величието й.
- Димитре, чуваш ли ме? След работа минаваш, взимаш ме и отиваме за нова фурна. Защо ли? Защото на старата печка ѝ разказах играта! Е, не съвсем, но ми харесва да го кажа.
А тя седеше пред мен, зинала с огромната си паст, усещах горещия й дъх и НИЩО Й НЯМАШЕ! НИЩО! За да съм по-сигурна, че е пукнала й прерязах кабела! С вдигната вежда и садистична самодоволност! Пукни, Печко, пукни!
