Зимните моменти и една разходка

Будя се във понеделник, все още болна. Денят минава бързо (вкъщи рисувам и слушам музика), отивам на фризьорка и не мога да реша какво искам. Виждам статията в сайта - тогава имаше към 1500 прочита, сега са двойно повече, но какво е значението. Разбираме, че има проблем с поканите. Няма значение, казваме си, но всички сме нервни. Благодаря, Български Пощи, доставихте писмата от София до София по-бавно, отколкото от Елин Пелин до Будапеща.

В 6 ч. тичам нагоре-надолу, проверявам светодиодното осветление от Axeny. Пия червено вино, докато слушам обяснения, че не трябва да се напиваме - никой не работи с пияни автори; когато виждам първите гости сърцето ми подскача. Само обикаляме от група хора на друга група хора, казваме си “Наздраве”, отговаряме и задаваме въпроси, “Благодаря, че дойдохте, ще се върна след малко” и после друга групичка, не се връщаш при предишната.

Всичко минава бързо, накрая събираме нещата и отиваме на афтър парти, където постоянно поглеждаме часовниците си до 23.30, когато повтарят новините по Нова. Към 4-5 с Х. си тръгваме и отивам да спя у тях. Когато се будим към 11.30 тя ми предлага да заминем след 2 часа за Созопол, съгласявам се и се прибирам да си приготвя багажа.

След известно време вече пътуваме и докато тя спи до мен, аз рисувам нещата, които виждам през прозореца.

Морето през зимата. Валеше сняг. Това вече е нещо, което е много по-голямо от един момент. С Х. нямаме нужда от думи, само от храна и чай. Снимаме се със сняг в косите и червени носове. Снегът е натрупал по пясъка на плажа. Днес, преди да тръгнем, прекарваме неопределено време на малкия скрит плаж в стария град. Сядаме на една скала и когато поглеждам към малкия плаж вляво ми се струва, че виждам един малък ангел, който разперва крилете си и отлита и в следващия момент осъзнавам, че това е чайка.

Малко след това преставам да усещам студа, понякога се протягам и взимам по някоя мида. В един момент преставаме да гледаме вълните, които се разбиват в скалите и си казваме, че бихме изпили по един чай. След няколко часа вече пътуваме обратно към София, слагат ни на последните седалки и се разполагаме. Четем, пишем, слушаме музика, правим планове за следващи пътувания: Тайланд, Индия, Китен, Италия. И целият останал свят...

На самотен остров с...?

Горещо е и замириса на лято, плажове и море. По този повод открих в Интернет една лятна загадка свързана с нашите попфолк звезди. Просто на шега опитайте се да познаете коя е тя. Разполагате само със записките и по време на почивката ѝ на един самотен остров...

Ден първи:
М’чи то тука по-хубаво от наш’то Черноморие! Няма багери да копаят, няма пияни шведи. И брегът е пуст, само за мен. Много мразя плажът да е нагъчкан като онзи път в Кушадасъ, когато трябваше да евакуират туристите от половината пясъчна ивица, за да има къде да легна.

Ден втори:
Май не е толкова безлюдно тук. Някакви черни глави надничат от храстите. Сигурно се притесняват да дойдат да си поискат автограф. Докато ги чакам да се престрашат, ще вляза във водата да се разхладя, че слънцето е силно. Изключително навреме! Точно когато се топнах в морето, огромна приливна вълна се надигна и опустоши брега. Но и тук във водата не ми е много уютно! Гледам, че около мен плува половин километрово странно петно. Да не е нефтен разлив? А, не... просто гримът ми се е измил.

Ден трети:
Местните се престрашиха да ме приближат. Имат хубав пиърсинг – кокалчета в носа. Много са мили, правят ми акупунктура. Боцкат ме с някакви традиционни копия и викат: „Храна! Храна!” Явно разбират, че трети ден не съм хапвала нищо. Жалко, че не знам как да им кажа на туземски: „Донесете тройка кюфтета с картофена салата, ребърца с лютеничка и една кавърма по староселски!” Явно ще си остана без следобедна закуска и ще чакам направо вечерята!

Ден четвърти:
Освен мили, местните са и услужливи. Цяла сутрин мерят мен, после мерят един казан, после пак мерят мен и пак казана... и през цялото време цъкат с език и се почесват – сигурно се чудят как да ми построят спасителна лодка!

Ден пети:
Реших да изнеса акапелен концерт на местните, за да им се отблагодаря за грижите. Но явно имаха проблем с озвучаването и акустиката, защото дойдоха бегом, паднаха на колене и ме помолиха да спра да пея. Казаха ми, че половината дървета са изпопадали, а животните от острова се катерят по стволовете им и панически гребат към съседните острови!

Ден шести:
Заведоха ме на солар. Стар модел. Завързват те за един дебел клон и те въртят – половин час хващаш тен отпред, половин час – отзад. По едно време обаче ме развързаха и ми казаха: „Слизай, отказваме се! Дървата за огъня свършиха, а ти дори не си се зачервила!”

Видях и пирати. Не е вярно това, което говорят, че пиратите правят незаконни дискове с песните ми. Тези носеха калашници и никога не бяха чували за чалга. Продадох им шест мои диска, казаха, че са идеални за измъчване на заложници!

Следобед чух, че някой прави долнопробен кавър на моя песен. Питах туземците: „Кой се дере така от другата страна на острова?” А те ми отвърнаха: „Не е човек. Това е любовният зов на моржовете!”

Ден седми:
Кораб на хоризонта! Съблякох си горнището на банския и взех да махам, за да ме видят и да ме спасят. От кораба ми предадоха съобщение с прожектор по морзовата азбука: „Сигналът засечен! Спрете да веете с това платнище, че ни връщате навътре в океана!” Оказаха се природозащитници. Слязоха от кораба, викнаха: „Горкият кит, изхвърлен е на сушата! Да му помогнем да се върне в морето!” И ме върнаха в морето...